Каручката на времето се спря –

магарето бодил да дегустира.

Лежа си в нея, може би умрял,

опят, простен, грижливо мазан с миро.

Ще съзерцавам синя далнина.

Но съвест спомени не цензурира.

Припомня и достойнство, и вина,

къде творил съм, где – импровизирал.

Кога с душа в дела съм се отдал

или кога съм съжалявал трижди,

че някоя възможност съм проспал

и тайничко, и подличко завиждал.

Жужат пчелички в майски аромат,

кихавица поленът ще докара.

Я, значи жив съм. «Жалък плагиат!» -

Декарт, цитиран грешно, ще се скара.

Талигата се люшва – пак напред.

Към лебедова песен имам сила

да прикача поредния куплет.

... Признай си, Марко – вкусен бе бодила ...