Настана време да призная

живях си, като птица цял живот,

да, като птица пак повтарям,

че тази дума няма мъжки род.

Живях си не във ято, а предимно сам,

от малък все летя в мечтите,

над българска земя, на запад,

но в моето гнездо намирах мир,

... като дедите.

Без завист чуждите гнезда съм гледал,,

избира всеки дом по своя вкус,

ала децата щом от дом отлитат

нима е нужен дом голям, излишен лукс?!

Знам тясно е в гнездото,

когато  в него ти не лягаш сам,

но ако сам  си е студено, неуютно

дори да е покрит със пух диван.

Е да, понявга мразил съм, но повече обичал,

понявга лош съм бил, май повече добър,

но само свойта  песен чуруликал

под чужд чадър не съм се крил. 

Във  чуждия живот не любя да надничам

освен поука, полза да си извлека,

как да преборя  грижа, трудност, мъка, скука,

как оцелява се, кой път напред да избера.

Дали съм грешна птица вие  преценете,

те птиците извършват рядко грях?!

Освен понякога от глупост,  суета и гордост,

от гняв, от студ, от глад, в момент на страх.

Сега съм свил крилете изморени,

смирен съм, ала нивга примирен.

аз знам, че полетя ли за последно

при полет във небето ще умра.

/ Живял съм, като птица

и като птица ще умра/