Mar 29, 2011, 11:17 AM

Като всички 

  Poetry » Other
790 0 6

Посветено на всички, които ще кажат:

„Това не се отнася до мен!”

Хр. Смирненски

 

 

 

Страхът е всичко, дето имаме,

страхът ни пази от беди.

И как живеем, без да виждаме,

и спим с отворени очи?

Дните тъй си преминават,

в сивота и самота и усмихнати лица не срещаме -

всеки е забол глава!

И вървим по пътя, дето е отъпкан,

без да видим светлина.

Така животът ни минава в непрогледна тъмнина.

Дори да спрем, да вдигнем поглед,

за да видим светлинка,

все от норми си оплетени от типа - Недей! Това е грехота!!!

И пак главата свеждаме  надолу и не търсим топлина,

сивото е нашата дреха, самота е сестра.

Миг поспрем ли - все ще сбъркаме.

В релси трябва да вървим. Не може да сме по-различни.

С останалите трябва да седим.

Сбъркаш ли, ще си отхвърлен,

всеки ти обръща гръб

и си знаеш, няма мърдане – ти не можеш да си друг!

Глутницата все зове те, ти да бъдеш като тях...

А ти си мислиш „Аз ли съм единствен! Аз ли съм такъв глупак?”

Така минават дните и годините. В живот сред глутница, но сам!

И с убеждението, че ти си нещо по-различно... 

И с мисълта „Аз няма да се дам”!

 

© Лорита All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря!
  • тъжно но истинско...
    и много стойностно, Лорита...сърдечно.
  • Страхът е естествена реакция, инстинкт за самосъхранение, да речем. Прелитайки над неизбродните бездни на греха, в сблъсък с догми и предрасъдъци, ние можем да намерим или да изгубим себе си. И само отстояването на една голяма любов може би се крие разковничето на щастието ни, Лорита. Ив

  • Мерси
  • Много хубаво, истинско!
  • Тъжно...
Random works
: ??:??