Сънят ми веч' не е тъй сладък,

и моят свят е разрушен,

и чувствам се едва ли не отпадък,

проклинам се – защото съм роден,

защото само, само страдах,

всяка нощ и всеки ден.

​​​​​

Опитах се да бъда силен,

и всичко да преборвам с лекота,

но той дъждът валеше изобилен,

дошъл от буря, буря в любовта,

и сякаш вече бях безсилен,

и безмощен за да продължа.

Една стихия трудно се успокоява,

една душа се пази със покой,

самата нота търси си октава,

а приказките – истински герой,

и знам любов не се продава,

нито се купува за безброй.

И таз добра е – плаче самотата,

времето секундите кове,

но друго няма  тъй като жената,

сърцето, времето поне за миг да спре,

и няма нещо като любовта познато,

до болка дето във вените тече.

​​​​