Клетка

Кафявочерни птици
закърпваха небето,
с два облака поизбелели,
след падналия дъжд в неделя.

С тела куршуми
и с човки остри,
занитваха двете парчета
оцеляла влага,
върху гърба
на синята пустиня.

Корони голи, пред разлистване,
изпращаха на юг,
една неслучила се,
суха зима.
Подмина ги снегът,
подмина ги и скрежът режещ,
подмина ги понеже
студовете падаха далеч,
в чужбина.
Едно е сигурно
и няма да им се размине,
при все наложената
повсеместно карантина:
в зелено, всички,
пак ще се изринат!

Деца, не повече от десетина,
с навити до откат пружини,
вършееха на воля
света на по-големите от тях -
опразнен и застинал.
Измамно лесно е
без граници
да се почувстваш
бог всесилен!

И когато първа пролет
току се усмихна,
нечакан сняг разпали
огъня в семейните огнища
и укроти за кратко
необуздания нагон
за свобода
и справедливост.

Заваля и побеля,
като бялото
на изгоряла дървесина,
като изтриваните с гума грешки
от пренаписваното
върху този лист хартия,
като усмивката на победител
погълнал чуждо щастие и сила,
като дирята на изтребител
изпратил долу мигновена гибел,
като нежелано минало
в лабиринт
от позитивни мисли скрито.

Но небето
беше невъзможно да се скрие
от всепоглъщата чернота
на отворилите се докрай зеници.
То оставаше
последния им допир до света
и последната утеха в синьо.
Оставете облаците, бързолети,
оставете ги на вятъра сковаващ,
леден!
Помогнете на умиращите хора клети,
отлетете с тях и заради нас,
     към света на вечните поети!

Заради нас,
отдалечените един от друг,
загубили
довчерашната лекота
на битието,
в което на шега
прелитахме през граници, съдби и континенти,
ала бяхме ли наистина свободни
или хранехме
неутолима нужда от наслада
далеч от истинско познание
и от смирена радост?
А когато се прегръщахме,
изпитвахме ли близост
или просто навик,
ритуал загубил смисъл,
далеч от грижа, ласка и от милост?

Слагам маска с клапа и излизам
и неочаквано за мен откривам:
"Как леко е зад паравана,
най-после истинска отмора
от погледи на непознати и недотам познати хора!
Потта и задухът си струват
щом в тези тридесет минути
изпитвам сладката заблуда
да си мисля,
че не се преструвам!".

Смалява се светът
под микроскопа,
до нова,
непозната нота
и едва сега при всяко вдишване усещам
какво е да си клетка,
от един огромен организъм:
непредвидимо сложен,
не докрай изследван,
върху смъртта на чужди видове
и свидни свои жертви оцеляващ,
от тъмното възраждащ се
и продължаващ,
с поредни пробиви
във своята защита,
все още непознат на себе си напълно,
прицелил в космоса ракети,
далеч
от синята прегръдка
на Земята твърда,
синята прегръдка
на Земята първа,
способен на жестокост и човечност,
съзрял идеята
за безпредел и вечност,
видял у себе си искра неземна,
но тленен,
      напълно заличим,
                                        носител
                                                       крехък ...

© Иван Бърдаров 2020. Всички права запазени.