Идва денят на чертата под сметка:
пито – платено, било – не било.
Моята съвест, наивна и детска,
чело склонява под нож и стило.
Чист, като Дякона Левски, заставам,
прошка поискал, пред вас се кълна.
Няма по-близка любов от такава
с вярност венчана в Народни дела.
Малката песничка – тежка закана,
вече е станала химн възроден
и като сол във кървящата рана
все ми напомня щастливия плен.