Как иде ми да взема пръст - от черната,
в която си засаждала мечтите си,
оплакани без звук, със камък мерени,
и с вятър разпилени - като скитници.
А после да загреба и от бялата -
такава - като бялото на ризата,
която, тайно в нощите на лятото
под парещ мъжки поглед си събличала.
И пръстите ми, помнещи извивките
на топлото ти тяло пред разсъмване,
ще ваят чаша – тежка като глината
на спомените, в сенките потънали. ...