... торбето с хляб провесил на тояга, надянал си последното сетре,
преди да тръгна, милнах те на прага, Жена с прекрасна блузка на каре,
в полите ти – изящни кринолини! – се вихрех сякаш в утринна роса,
и – тръгнал вдън зениците ти сини, потъвах вдън бездънни небеса,
дали във Варна, в Рим, или във Видин, или във някой по-добър живот? –
не знам кога отново ще се видим – към бъдещето тъй не струпах брод,
на зима – щом из двора ти посърнал засвири дълъг вятър на пищял,
очаквай ме! – пустинник, ще се върна през три Сахари струпана печал,
безкрайните си пътища натръшкал, все ти ме водиш – снопче светлина! –
Вселената превръща се във къща, когато Мъж се връща при Жена.