Когато ни е трудно да сме същите,
остават две ръце, които чакат да простим,
остава и едно сърце да плаче...
И тръгваме след есента сами,
и бавно ни поглъща листопада,
но в нас не са останали сълзи
и няма кой да прибере тревогите,
и стъпките простенват от умора...
Но няма кой да промени посоките
и кой да ни научи да се молим...