След всички недописани от мене редове.
След бурите вилняли вътре в мене,
ще те изгубя в римите на своите стихове,
изплакани в безлунните очи на дъждовете.

След дълго взиране в пролуките без изход
към скритата врата на твоята обич,
когато от безверието не намеря проход,
ще те изгубя и от съня си - тиха нежност.

И не че се страхувам от живота и смъртта.
Душата ми от болка е калена в огън.
Страхувам се единствено, че любовта,
ще си отиде неоткрила твоя стон и вопъл.

Ще се разминем и във този луд живот.
В предишните животи неоткрили любовта си,
а този е последен шанс - като закон
на Нютон за притеглянето на земята.

И щом сърцето ти към мене не клони,
и обичта ми не е силата, която
към мене, обич моя, теб да те склони,
ще литне любовта ми с есенното ято.

Но няма и напролет пак да се завръща.
В гнездо любовно няма да запее песен.
Щом твоят зов от моят се отвръща,
ще си отиде любовта без път в живот нелесен.

И от гърдите ми иззела топлина,
ще бъде лято, но за друга обич сляпа.
За теб без мене, няма да е светлина,
а ти за мене ще си есен оголяла.