"Когато си до мен"

... днес ще е хубав ден,

каква прелест, Боже, благодаря ти, 

отново усещам топлината и ласките ти,

дишаш тихо над мен,

сега да ти кажа: виждам те,

сънувам аз този път,

и не

отварям очи,

безпаметно дълго,

заобиколен от голяма чернилка,

стоях там мълчалив и твърд,

студен бриз залюляваше перчема ми,

свивах юмрук, стиснах зъби,

хвърлих поглед в празната си ръка,

по дяволите, как мразех точно тази част,

кошмарът поставяше върху мен длани отново,

не трябва да се руши надеждата в мен сега,

дори и да няма това, което търся,

всичко си иде, точно където и когато трябва,

 това е разковничето:

говори точно колкото трябва, вслушвай се повече,

нищо не е така както изглежда, Всемогъщият

най-добре ме разбира, тоз който с вода пълни, а с вино налива,

идващите от всички ъгли страшни звуци,

трудно да объркам беше 

и да преборя сам, готов трябва да съм, 

о да, как имах нужда от нея:увереността,

но изчезна вече и страхът подъл, 

вътре във всяка моя вена,

раздели цялата ми вяра

и в един миг това

повтарях си го, повтарях си го

-имай търпение и това ще отмине,

мракът продължи отново гръмогласно да трещи,

шумът обаждаше се някъде в пространството,

-не бой се, имай вяра-

успокоявах се, но човъркаше ме отвътре, че ръцете ми не са в романтичен плет,

не виждах никаква следа сега, ала

от тази черна бездна,

в самота и без предупреждение, просто така,

 отдалечавах се все повече и повече от там,

и за кратък момент макар,

дерзаех толкова да срещна чудото най-после,

и тръгнал, без втора мисъл, въпреки риска, 

това като се сетя, разтрепервам се целият

върху тъмната нощна постеля, представям си това което ме крепи,

очи греещи, шарещи като комети

 и с глас искрен и нежен, на птичка,

с кожа копринена и гладка,

със срамежливата усмивка,

моята Мона Лиза извън картина,

 гледах замечтано наклонен в една посока като кулата в Пиза,

оставил се в Божите ръце,

замислен над това, което цена нямаше,

изкрещях аз с пълно гърло

-НЕ и по този начин,

човек не иска да е сам, но...

 да искаш нещо тъй страстно, но насила,

никога няма да стане, така е,

-всъщност безсмислено е...

 почесвайки се зад ухо, казах си

-каквото и да е, без свобода не е истинско, синко,

наоколо се чу тропот силен и бърз като светкавица.

-Но как да я оставя?- развихри се пак фантазията,

мъничката ми утопия,

спасителката на моята душа,

в тази пуста бездънна стая-тя е,

от емоция да я усетя и космите по тялото ми зaбоцкаха, поза свещ заеха,

подсказваше, тупвайки ме в гърди, верният ми другар,

в хубаво и лошо,

дойде ли до мен и няма да мръдна,

с нея ще остана само,

ако посоката ни на движение е една,

съм сигурен,

при нещо повече от желание,

ако не върви пред мен, че може и да не я настигна,

ако не върви зад мен, за да не я загубя,

ако не върви под мен, за да не я настъпя,

ако не върви над мен, за да не ми натежи,

защото от значение е

само, ако върви до мен, защото сме равни и

... тогава

2015г.

третият

П.С.  След прочитане на стихотворението от първия до последния ред, започни от последния към първия . Приятно четене!