Когато снегът се топи,
насъбрал нашият грях,
тогава белотата боли,
кална от толкова страх.
Вадите ѝ, кърваво изляти,
сякаш че са в съсиреци –
с мрак, с омраза обляти
и със спомени призраци,
но небето бързо прощава,
готово е винаги да ражда,
с чистота земята гощава
утолява нейната жажда.
© Ивелина каменова All rights reserved.