Когато срещу мен е огледалото,
аз вглеждам се пак в себе си и мисля:
''Къде сгреши детето в мене - бялото,
и твърде много от живота ли поиска?''
Имаше надежди и мечтаеше
нови върхове да покорява,
Обич търсеше и знаеше,
как красота да сътворява...
С изкуството - като художник ненаситен,
рисуваше света около себе си...
То вярваше тъй чисто, неподправено,
че момичетата раждат се принцеси!
И както всяка малка принцеса, тайно се надяваше,
един ден принца нея да намери...
Обаче днес  живота и поднасяше,
да среща само куп негодници и лицемери...
''А истинската обич? Къде отиде тя?''
- питаше сърцето на детето..
''Защо така не дръзнаха и не посмяха,
да открият те за нея ключето?''
Вместо това, тя срещаше мечтатели
и безброй лъжовни думи от предатели,
Които посещаваха живота и,
на телата единствено завоеватели...
Душата не гледаха, а само лицето,

А за  порасналата вече дама,

красотата превърна се в качество  проклето...
Взе, че писна и от болка и от драми...
Реши първо себе си да заобича,
Да полети  към своите луди мечти...
Да спре след фалшиви джентълмени да тича,
За грам обич да не се моли дори...
''Живота е тъй кратък!'' - каза  си детето
''Не мога да се раздавам на всекиго така...
Може би някой ден ще намеря момчето,
Но времето още да не е дошло сега...''
И пак погледна своя образ в огледалото,
Усмихна се на дамата отсреща, да!
Червило сложи си, потупа се по рамото,
Да бъде по-добра със себе си си обеща!