Ребрата ми се врязват някак си навътре,
заострени от кражбата на чувства.
И след допира на някакви си празни хора
жилавото ми месо раздират.
 След пътя, който си проправят,
остава като диря само притъпеното
 усещане за болка
и някаква бездънна яма.

Потоп от неизплакани сълзи.

Парализирана от тягостна умора,
душата ми се носи по водата,
водовъртежи от спомени и чувства
остават някъде далеч от взора.
Понякога носенето по течението
води към най-сигурния край.
Забравил как се плува, попадаш
право в бездната на отчуждението
и нищо не остава, знай.

Решението, научих, е да си намериш котва.