Нахлува зима през прозореца
на моето изстрадало сърце.
Момчета с камъни разбиха го,
не смятаха, че ще умре.
А то, горкичкото, си мислеше,
че да обича е добре.
На любовта му те присмяха се,
свалиха го на колене.
То пак, горкичкото, помоли се
с последни сили за любов.
Жестока рана ми отвориха
без капка жал, с голяма злост.
Тогаз сърцето ми предаде се,
надежда нямаше за нас.
На мраза и студа отдаде се.
Какво можах да сторя аз?
Но ето, че в снега кокиченце -
подаде плахо то глава.
Сърцето трепна и усмихна се,
ах, колко значеше това.
Една ръка, тъй топла, нежничка,
покри разбитото стъкло.
Със много нежност тя залепи го,
парченцата събра в едно.
И сърчицето ми затопли се
от таз човешка доброта,
и лъч надежда там прокрадна се,
разбрах, не свършва се светът.
Събрах аз сили и изправих се
със гордо вдигната глава.
На тоз човек за добротата му
аз днес целувам му ръка.
И затова не трябва никога
да се предаваме съвсем.
В снега се крият толкова кокичета
и чакат само да ги наберем.
© Таня Илиева All rights reserved.