КОЛЕЛОТО

Колело – просто струпана мрачна грамада.

Аз съм негова ос. Или може би вечното в мене.

Колелото е в мен и край мен.

Затова и не пада –

то е в мъртвия свят безконечния знак за движение.

То е символ, метафора, намек за порив незрим.

Просто кръгъл момент,

окачен между “долу” и “горе”.

В Колелото сме всички.

И цял живот в кръг се въртим –

въртележка без край и начало в света илюзорен.

Колелото е всичко.

Кръгът е цикличният знак

на света, обитаван от нас от години безчетни.

Скърца старата ос,

за пореден път слизам сред мрак

и не зная дали небосводът над мен ще просветне.

И не вярвам в зората.

Защото до днешния ден

през скали и усои, през каменни припеци голи

се въртя с колелото, но нямаше “горе” за мен,

а проблясваха спиците, слизайки само надолу...

Днес през вечното “долу” проклетият кръг ме влече –

по лице през калта,

с потрошени ребра в камънака.

Кой е казал, че времето плавно тече –

то е стара мелачка, която ти чупи гръбнака.

А не мога да сляза.

Аз трябва безкрай да кръжа –

аз съм старата ос, колелото не трябва да спира.

Този свят се върти и ме смила.

Защо се държа?

Пукат костите в мен.

Но съм жив.

И не ми се умира!...