Като светъл лъч от южните простори

надежда слаба погледът ми заслепи,

а колко яростно душата ми се бори –

пътят ѝ навеки да изпепели.

Кому си нужна ти, надеждо,

щом искрата ти е толкоз ефимерна,

и щом сърцето, тръпнещо горещо,

захвърляш го без свян във бездната безмерна?

Защо се връщаш пак потайно

на този пристан, изоставен тъй отдавна?

Да, морето на живота е безкрайно,

но ладията ми е закотвена безславна.

Ти разпалваш само смъртния копнеж

по блянове напразни и сиротни,

и сред крясъка на тътнещата гмеж,

очите ми се лутат пак самотни.

Остави ме да дочакам в тишина,

на този бряг в омайната прохлада,

отварянето на небесната врата

и слизането на всевечната пощада.