Косиш ти меката трева,
осеяна с безбройни стъпки.
Косата плъзга се едва,
но усеща меките им тръпки.
Тръпнат крехките стебла,
поели нашите въздишки.
В плен на нашите тела
любов струи на тънки нишки.
Да спра косата аз копнея,
трева да вдъхна пак за миг...
За последно с тебе да се слея,
преди тревата да умре със вик.