Черно е и страшно, и се губиш
в някакво пространство необятно,
мислите се смеят. Като луди.
Виждаш тишина. Докосваш крясък.
Някъде летиш, да спреш не можеш,
(спирката е може би оттатък),
някак е студено, ала огън
в себе си поглъща суетата.
Има урагани, дето чакат
чувствата раними да съборят,
истината пари, непозната,
идва с своя дъх да те отрови. ...