Коя си ти?

Намръщена, безмълвна.

Позната си ми, но и безкрайно чужда.

Свила устни в грозната си гримаса,

със сбръчкано чело и веждите си във 

една събрала.

Гледаш ме и искаш нещо да ми кажеш, а?

Май се сещам. Нещастна си! Нали така?

Но това май никак не те учудва. Само кимаш

и още повече се сбръчкваш.

Кисела си ми и някак даже зла,

но в очите ти блести една мъничка сълза.

Тя бавно се отронва от очите ти красиви,

макар сега и доста дяволити.

Нежно по бузата ти се търкулва и 

тихо на земята тупва.

След нея друга няма да последва,

просто си прекалено затворена 

и ледено студена.

Стена висока около себе си 

си построила и аз не мога да я бутна,

нито над нея да прелитна.

А виждам, че доста рицари са се борили

със стената, но ти непревземаема си я създала.

И със заклинание си 

си заключила сърцето. Обрекла си го -

в гърдите ти  самотно, безмислено да бие.

Дори онези, които десетки пъти го разбиха,

не успяха както теб да го затрият.

Навеждаш изморено глава и знаеш, че съм права.

Чак се ядосваш, че всичко съм разбрала.

Поглеждаш ме с ненавист и искаш да мълча.

Не искаш помощта ми, казваш ми да си вървя.

Аз няма да си тръгна и при теб ще си стоя.

Тихичко ще ти повтарям: "Коя си ти?

Накъде си тръгнала,

без вярата си, без мечтите си, без любовта?"