КРАДЦИ В НОЩТА
  Тум... Тум... поредното камъче удари прозореца прозрачен.  Вибрациите от удара, нежни като птица се разбягаха уплашени  по крехкото стъкло.  Светлинният сигнал не закъсня, тя не спеше, прозореца се открехна, а в мен бушуваше ураган от емоции, всичките ми сетива!

  - Време ли е? - прошепна тя.
  -  Да, време е. - усмихнато отвърнах аз.

 Какво стана по–натам ще разкажа по-накратко, защото ако се увлека, няма да ми стигне цяла нощ, а нощта е за скитане, не за писане!   

 Прилъгани от звездните проблясъци и пълната луна,
  хаотично и без правила,
 скитахме се без посока двама
 като крадци в нощната тъма.
 
 Крадях аз внимание, усмивката ù свежа като пролетни цветя,
 крадях погледа ù прям и топъл и смеха звънлив,
крадях мислите и думите омайни,
а какво крадеше тя, така и не можах да разбера.

Времето  препускаше неусетно и стремглаво,
нощната тъмнина се размиваше кат темперна боя
 и първите утринни лъчи ни изненадваха в засада,
 нощните крадци, изглежда  за крадци негодни  бяха.
 
Разделите ни бяха кулминацията сладка,
прегръдка,  сбогуване, целувка – не
пусках я от своите ръце с надежда,
всичко беше  като блян, преди нощта отново да ни призове.