Тишината отдавна крещи.
Няма ли кой да ù каже да млъкне?!
Насред стаята с бели стени
чупи своите старчески пръсти.
И когато намери ключа,
настървено отключва отвътре.
Хуква бясно навън след това
и крещи си, крещи си до пръсване.
Бяга лудо през калните улици,
(като мътен порой е отприщена.)
Моля! Няма ли, няма ли кой
да ù каже най-сетне да млъкне?!