Есен е навън - студена, тъжна, самота изпълва тихичко гората, клоните - очи изсъхнали, изпити, плачат и сълзи златни са листата. Грачи силно и злокобно нейде врана, моли, иска тя поне едно зърно, просякиня - мразена и неразбрана, а зад черното тупти сърце добро. И крилете в полет тя разтваря, литва тежко над земята, сякаш с песен мъртвите опява, като нея изоставени в полята. Грачи... тайно се надява, мъртъвците някой да си спомни, малко жито да остави, на някой отдавнашен покойник. Така минават в черно дните, белязани от тъжен зов – душата ми е врана, а житото – очакваното зрънчице любов!