Волен лъч върху бялата сянка на синьото крета –
ветровете му счупиха кост от предлятна звезда.
И сега върху своята тиквена селска карета
го е впрегнала с цигански пъстри юзди есента.
И е станала хърбаво циганско конче мечтата.
Метваш черга на нея и пак я подкарваш на юг.
Колелетата скърцат напряко през дивия лапад
сякаш срича от пръстен буквар небосводът неук.
Тъй вървим по земята, мечтите си яхнали криво –
ту залитаме в някой изровен от болките яз,
ту с копита на някакво щастие лудо и диво
си пришпорваме старото конче в галоп на Пегас. ...