Забрави Дон Кихот за вятърните мелници,
изпи до край горчилката от чашата.
Ръждата пропълзя и сивите му делници,
прегърнаха с доспехите си самотата.
По пътя някъде изгуби Росинанта…
Очукан, задрънча му шлема във краката.
Надеждата оказа се променлива константа,
измъчена и молеща, понякога и сляпа.
Пречупи копието, надалеч го хвърли.
Сега откри, че великаните миражи са.
Опита! Не успя! Със злото битката изгуби,
разбра, че маските са правени за хората. ...