Аз може би не съм първото момиче,
което си отминал с думите “Не те обичам!”.
Но знай, не ще съм и последното момиче,
което не е могло да спре да те обича.
Чуй, сега ще ти разкажа приказка една,
но краят й не ще да е щастлив...
Живели нявга – не тъй отдавна,
тя – плаха, той пък горделив.
Казвали се Ксений и Медея.
Те двамата от две страни дошли,
но срещнали се, просто ей така, случайно,
оставили след себе си разбити мечти.
Медея влюбила се лудо в него,
сърцето й нашепвало – това е Той.
И всеки път се питала в тревога,
дали ще дойде в нейния покой...
А той идвал, идвал и говорел,
за Диана – единствената си любов.
Така по малко я убивал,
глух за нейния негласен зов.
Един ден дошъл отново да я види,
но вместо нея чувал тишина...
На мястото, където тя седяла, имало хартия
написана от нейната ръка.
“Прости ми, че така обичах те,
прости ми, че по теб изгарях и мечтах.
Прости, че любовта си не признах пред теб
и вечно слушах те и вечно си мълчах.
Оставям те, щом мислиш си за нея.
Тук оставям всичко свързано със теб.
Вече не ще се никога засмея,
но щом така го искаш ти – добре...”
...Това било нейното сбогом, разбирай,
а той останал сам и объркан дори...
Тази приказка сам я тълкувай,
А щом разбереш я – помисли...