... напоследък из градчето взеха ме съвсем за луд! –
уж, добре бях, общо взето, но се спусна кучи студ,
ако звънна на съседа за зехтин – или оцет,
през шпионката ме гледа, сякаш стискам пистолет,
на чаршията, в тролея, в ТУДА, ДЗИ и в НАП
кой ме пита как живея, имам ли пари за хляб? –
амии... аз нагъвам пасти! – от зори до късен мрак –
длан ако подам за „Здрасти!”, и ме вземат за просяк,
всеки ден една и съща, Боже, по-напред кое? –
питам се и си отвръщам: – Туй живот ли е? – не е.
Със чувал от листопада и със мокър вестник „Труд”
паля огън на площада, за да не умрем от студ.