Поемата на мойте дни сковани
дълбае сто дъна на процепи в тебе
и думите ми разбрани – не разбрани
треперят из въздуха около мене.
Сто пъти молих те да спреш на време
Сто пъти исках да ме чуеш и да спреш
И за сто любови таз любов боде ме
И луд да си ще можеш да ме разбереш...
Но ти не спря и не се заслуша даже,
Продаде ме като ненужна стара вещ...
А купувача – как успя да го излъжеш?! –
Ах, да! Продаде ме като църковна свещ...
И каза му: „Тя още може да гори,
Макар, че ти виждаш как фитила в нея
Свършва и как душата й едва блести
Но ще може малко-малко да погрее...”
И със тази свещна светлина от восък
Купувачът ми сякаш се смили над мен
И каза тихо: „За другите съм просяк,
Но не ти, а аз – аз ще грея в твоя ден!
Аз пясъчни пътеки в твоя двор смълчан
Ще начертая, та тихо да минаваш
ти нощес и от тази топла проста длан
любов ще пиеш докато се зазорява...”
И тъй просякът с скъсаните дрехи
за мен спретна най-охолния палат
с най-светлите две чисто бели стрехи...
Купувачът в най-топлия и южен свят...