Къде ни водиш Господи?.. Къде ли!...

Навръх Балкана кацнало Селцето*

забравило от тук да отлети-

край него  отшумели Вековете

във радости, в несгоди и в мечти...**

Селцето-тук, но хората-къде са?...

Защо са пусти къщите сега?...

Дали ги Чума, черната, отнесе

и злобно във Отвъдното отвя?...

А може би по склона на проблемите,

подмамени от гибелния зов

и чара на модерното ни Време,

забравили са де е майчин гроб!...

Вратите са залостени и здраво

е всеки вход с пирони закован...

Не идват гости... Няма кой за здраве

да пали свещи и кади тамян...

Тук някога гнездили Ветровете

и Слънцето се спирало из път,

а в ясни нощи: огнени комети

минавали преди да изгорят.

Щом грейнела  Луната нощем в здрача

и сенките побягвали от страх,

а нощна птица днес прокобно грачи

натрапвайки несъществуващ грях...

Комините отдавна са съборени,

а къщите подкрепя ги едва

Духът, дошъл от минало без корени...

(О, Господи зловещо е това!...)

Гнездата празни, няма даже щъркели,

там Вятърът е засадил треви...

И бръмбари хвърчат като побъркани-

застъргали по тишината зли....

А на мегдана, дето с ръченици

са тропали девойки и момци:

от жълти снимки гледат мъченици

от Бога не признати за светци...

...Прегърбена старуха се тътрузи

едва провлачва немощни крака,

в престилка носи зрели кукурузи:

за никъде отиваща сега;

ще ги свари, ще има за вечеря,

за утре и не мисли, вярва: Бог

ще ѝ помогне нещо да намери

за още малко прокълнат живот...

Отдавна вече тя не се оплаква

от Божията милост в този Свят

и всяка нощ все Ангели очаква

душата ѝ дано да отнесат...

...Две-три старици, също като нея

превили от умора гръб и кръст,

ала нещастни да я надживеят

ще хвърлят по ковчега шепа пръст.

Но жали днес, че “грешна ще си биде”

защото попа Бог си го прибра,

а неопята, в „пъклото” ще иде,

при Дяволите с козите крака...

И на Задушншца е гробището празно:

но всеки във смъртта е сам!...

... А мъртвите, без земните съблазни,

възкръсването си очакват там...

Коста Качев

20.02.2012 г.                                                        

*Селцето е в тревненския балкан, едно от многото умиращи (китни някога) български села. Аз минах през него. Всичко е така, както съм го написал. По-тъжно нещо не може да се измисли!...

**стихотворението публикувах в сайта „откровения” на 20.02.2012 год.Моля да бъда извинен за повторението, но понеже скоро отидох в родното си село, което е в северната част на Еленския балкан и заварих същата картина, като безпомощен вик на безсилие и отчаяние реших да го публикувам отново... Защото в държавата, която все още се нарича България, умират първо селата...     

   ... А какво след тях?...