Снощи с усмивка разказвах
нашите мигове светли.
Че хоризонтът е срязан
после, внезапно, усетих.
Въздухът,с който те вдишвах
като олово натегна.
Под радостта си предишна
като под плоча легнах.
Боже, нима съм умряла?
Как тъй - за нас да е късно.
Само душата ми бяла
няма да спре да те търси.
© Цонка Петрова All rights reserved.
Доче,замисли ме.Такова впечатление ли оставям?АЗ се смятам за весел човек и се усмихвам през по-голяма част от времето.
Смиф,четиристишието си е само това,не е част от нещо по-голямо.То ми е дебютът тук.