В дворец сред ледовете непристъпни,
седящ на трон от снежнобял кристал,
в лъчи от гордост всякога се къпел
един омразен коронясан крал.
Той можел само себе си да чува
и своя собствен глас да величай.
Пред трона всеки черен му се струвал -
противен, жалък, гнусен до безкрай.
Перфектен до случайна драскотина,
до атома, видян под микроскоп,
прогонил от палата си мнозина
и най-накрая станал мизантроп.
Презирал всичко цветно и човешко,
със леден дъх заплашвал и крещял,
и в своето падение зловещо
изгубил си лика и подивял.
Разхождал се из белите покои.
Надигал вой, че е неповторим.
Поезия прописал. Не с герои.
А само с него - Светлият Един.
Но ето, че случайно огледало,
замръзнало от ледения скреж,
разходката в двореца мигом спряло
и заредило властника с копнеж.
"О, приказен съм! - си помислил кралят -
И като в стара приказка и аз
ще чуя огледалото да хвали
Достойния за кралската си власт!"
Възбуден до полуда от нагона,
забърсал страстно скрежа със ръце.
О, ужас! Там го гледала горгона!
С ужасни зъби, с демонско лице.
"Дръпни се, духо! Покажи ми мене!"
- извикал той и вдигнал леден меч.
Мълчало огледалото студено,
без страх от кралска злоба и от сеч.
Стоварил кралят яростта си бясна.
Край него полетели стъкълца.
А отсред тях реални и безгласни
го гледали в нозете му лица.
И не в една, а в куп горгони диви
той виждал своя образ пребледнял.
В очите му, от гледката мъгливи,
напирал студ, подобен на кинжал.
А дух небесен в ледената зала
му казал думи, пълни със тъга.
"Смъртта е гордост, ледена и бяла!
Във нея няма обич и дъга!
Ти сам презря живота с цветовете!
Убиваше различните със гняв!
И затова ще зъзнеш в ледовете,
подобно звяр със гордия си нрав!"
На старата легенда идва краят
с утехата към скръбните души:
Узнахте туй, що гордите не знаят,
че свят от лед най-трудно се руши!
Живейте нежно, тихо и смирено!
И нека слънце гали ви с лъчи!
Червено, жълто, синьо и зелено
ще пият с радост вашите очи!
Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)
© Ясен Ведрин All rights reserved.