Странник срещнах
по пътищата Албионски
без лице и без посока.
Той видя ме и ми каза с глас като на пукащ сняг
под копита на елен:
"Ела, хвани ме за ръка
да ти покажа чудесата
древни на нашата земя.
Виждани сега само от белите очи на мъртвите,
погребани под корените на леса.
Кръвта жертвена е отдавна избледняла,
олтарите ронят се като есенни листа.
Няма ни възхвала, ни ехо, молещо пощада,
ни плахи стъпки към олтара,
само ветровете на злобната забрава."
Щом устата нему млъкна и гъстата мъгла
се дръпна,
пред мене се разкри колос най-древен,
остарял пазител на мрачни времена.

По камъните сиви сякаш върху бузи
бяха издълбани странни символи,
разказващи история на божествен глад
и човешка смърт.