Жена с приведен силует,

                забрадена със кърпа – шарен плат,

                навела своята глава напред

                кръстосваше по селския площад.

                Познаваха я хора от селото,

                а външни гледаха я със почуда,

                от много малка носеше петното

                и всички я зовяха: "Луда".

                С найлонов плик и незлоблива

                събираше боклуци от шосето

                и винаги усмихната, щастлива

                ги къташе във къщи зад пердето.

                Баща ѝ беше селският овчар,

                почивки нямаше, недели.

                Със него ходеше по пътя стар

                и спеше с агънцата бели.

                След време старият пастир почина,

                остави я сама на този свят.

                Отхвърлена от всички без причина,

                незнаеща ни майчица ни брат.

                Великден Светъл, хората се молят.

                Прескачаше до хорските врати.

                Дочула агънце да колят,

                глава въртеше, викаше: "Поспри!".

                Сега я няма, там е над селото,

                където само вятърът шуми,

                полегнала навеки под дървото

                при свойте бели, агнешки души.

                Пловдив

                14.09 217 г.

                (Кръстовден)