Лудост

"Знаеш ли, брат, какво има в душата ми и колко ми се иска да го оставя на хората! Как биха се потресли те от това, което бих могъл да им кажа. То всеки ден къса душата ми, разяжда сърцето ми, но аз няма да го дам, няма да го изрека - хората не заслужават..." - думи на Яворов към Михаил Кремен, "Романът на Яворов"

Пред мене е часовникът тиктакащ - 
рутинната родилка на безчувствие.
До днеска си щастлив, а утре чакащ
пред портата на хорското съчувствие.

Все повече се плаша от стрелките,
препускащи стремглаво към Безвремието.
Защо съм тук? Защо? Кънтят стените,
когато си крещя на глас в Съмнението.

А липсата на отговор убива
и вярата във мойто трезвомислие,
назаем искам, Ботьов, самодива,
да литнем от безбрежното безсмислие.

Но туй са все химери - гости нямам,
самотен съм във свойта ненормалност.
И мъртъв съм, но с пулс висок - пак бягам
от ужаси, облечени в сакралност.

А сякаш се надбягвам сам самичък
със сянката на своето нещастие.
Часовникът ми шепне, че обичах
да търся във нещастието щастие.