ЛУНА

Безброй светулки светят

в сънната тъма,

на черен фон враждебен

между тях – сама,

блести засмяна сякаш

смръзнала в слана,

уханна, русокоса,

бледата Луна…

и някак си свенливо

Тя ме гледа мен –

като момиче мило

с поглед, озарен

от радост чиста, нежна,

искрена, добра…

но идва край на всичко

блясва с гръм зора…

и Тя отива нейде,

аз оставам сам,

забързан в бяг безцелен,

дирещ своя храм…

за Нея ще копнея,

както за жена –

и Нея ще жадувам –

бледата Луна…