Небето изведнъж освирепя,
отхапа от луната за последно,
а тя, нащърбена, се крие от света,
зад пухкавия тъмен облак.
Надеждата остана да блести -
луната се изгуби в срама си,
огледа се в морето и се натъжи -
ала ликът ú вечен е в безкрая.
Отплува болката от нечий бряг -
с водопадни сълзи полумесецът заплака
и вместо буря да се извиси,
посипа със роса земята.