Луната, усмихната, погледна земята.
Тъмнината, прозрачна, беше за нея.
Запя свойта песен, все недопята.
Тъй, както никой това не умее.
За влюбени двойки, под стари дървета.
За старци усмихнати, макар и немощни.
За майка сама, останала клета,
как моли се Богу, в тъмните нощи.
За горските твари. И за цветята.
За скали и дървета. За реки, езера.
За игрите лудешки през деня, на децата.
Лунната песен за любовта!