Нощта боядисва небето във сиво
и след това се прекръства.
Молитвено-тайнствена тишина
в мрака наоколо пръсва.
Като парченца от огледало
разчупва се тъмнината.
Като неканен, странен пътник
плахо изгрява луната.
С меланхолично тънък профил,
протягайки рог, се оглежда.
Как така с бледото си присъствие
царствено-ярка изглежда?
И онемямат, вибрират звездите
и мълчаливо се кланят.
Но бавно изчезва вълшебството
... във утрото се стопява.
© Диана Трифонова All rights reserved.