Времето пак е хвърлило карти и нещо гадае
по разпиления мирис на песен и топло.
Питам лятото кво му стана, че се мотае,
в кестените отпред, нацъфтели до рошавост.
Чувам отговор буфосинхронен от свито стомахче,
на влюбено слънце, във клоните заиграло.
Без aсансьор хваща стълбите – ниски, високи и смахнати.
И на глас си брои стъпките и си припява.
Знаеш лято – ето ме тука, на покрива, при комините.
Малко съм сгазила лука, ама да не подминеш ме.
Между антените остаряли, като мъничко птиче
кацнах, и чакам, и те обичам. ...