Аз съм есенен стих, който някой набързо е драснал
и записал в скръбта си предсмъртния стон на листата.
И докато усуквам пресъхващите водорасли,
ти нечуто си тръгваш и едва ли ще те изпратя.
Не защото не искам да помниш ветреца вечерен
подир – първото ниско преминало, щърково ято.
Дълго търсих любов – и когато сега я намерих,
осъзнах, че сезонът на всички въздишки е кратък.
Че мъглата приижда и с дъха си опушен превзема
позлатените хълми и се устремява надолу.
Помътненото слънце ни мами, че имаме време,
а душите ни още се скитат – бездомни и голи. ...