Кога ли ще излезеш от живота ми,
кога ще свърши цялата игра?
Навярно няма да ме има,
ще нося чужда, купена душа.
Навярно ще забравя кой си и какъв си,
какво направи с моята съдба.
Как всеки път, когато тръгвам,
разкъсвам се от думи и дела.
И всеки път погледна ли в очите ти
бушува с нова сила любовта,
макар да си е старата позната,
ухаеща на дъжд и красота.
Навярно няма да се помним след години,
когато срещнем се пред някоя врата,
валейки дъжд и аз жена съм,позната на
света и любовта. Когато си отново тъй усмихнат
с блестящи слънчеви очи, обичащ себе си,
раздаващ всичко-усмивки, радости, мечти.
Навярно нещичко ще трепне,
в душите ни пред някоя врата.
И не навярно. Знам. Ще се познаем.
Себе си, дъжда и любовта…
© Петя All rights reserved.