Все те чакам на хълма, до буйната речна вода
и сънувам небетата бели... Почти до премала.
А под знойното слънце, от корена с луда мъзга,
зреят мислите, гроздове чудни... Света непознали.
И те искам да дойдеш... (Изминаха много лета).
Все те мамя отгоре с момичешки плитки извити.
Ти в косите ми вплете една февруарска мъгла –
оттогаз все сънувам на зимата стъпките скрити.
И те чакам, и чакам... (Момичето стана жена).
Закопняла любовно се вие към теб все по-силна...
Гроздоберът дойде... Ала ти и тогаз не посмя
да прекрачиш до моята къща, отгоре на хълма... ...