Недовършен проект. 

I

В нощта зловеща, моя пъклен взор,

прокрадва се, край вашите врати

и с тежкото зловоние на пор,

безплътна сянката ми в дворове пълзи.

От нищото, родих се в тъмнина,

преди столетия безброй, сред снегове -

далеч на север в дивата тайга,

тигрица ме отгледа, от дете.

Години десет с нея преживях -

ловец всесилен станах в пустоща

и пъргав, като котка, нямах страх,

че в "жилите" ми вреше, младостта.

Бях скоро хванал млад елен -

доволно сит край него спях,

когато вълци в кръг край мен,

разбудиха ме с грозен смях.

Настръхнал, скочих на крака -

тайгата разтреперах с рев...

Но, както кукувица от дома

на мащеха, при пролетен напев,

отлита от гнездото в синевата,

по повика на родната си кръв,

за да се срещне със съдбата,

(която често е изтънчен блъф),

пред мене, щом водача се изправи,

стар върколак, напяващ в зов -

сърцето ми тигрицата забрави

и в глутницата станах нов.

В кръга пристъпих и луната,

за първи път сред вълчи хор,

аз поздравих с усмивка сляпа -

за нищо друго нямах взор.

Когато светлината лунна

зад тъмен облак се покри,

водача глутницата бурна,

поведе в бяг,

през дивите гори.

Последвах ги

и тичах с тях до рамо,

тайгата я оставихме в страни,

пресякохме поле едно голямо,

навлязохме сред пусти планини.

А утрото, когато ни подгони

в дерета, между някакви скали,

потънахме в дълбоките каньони

на царството, на вълчите души.

II

Сега, когато времето отминало,

е поизтъркало зловещия печат,

на моето младежко, вълче минало

със спомените връщам се, назад.

Това, което искам да разкажа,

не зная как ще прозвучи -

на времето следите ще размажа,

прикривайки ги даже и с мечти.

Че истината всеки знае,

по-често постна е -

без вкус.

Да пишеш е изкуство

и това е,

което ще ви кажа,

наизуст.

За туй, живота си със мярка,

пред вас, тук-там ще украся,

къде с палитри в черна шарка,

а някъде и с пъстри знамена.

III

В каньоните с тъмната роба,

витаеше възплътен мрак,

когато с отважна особа,

пресрещна ни страж -

единак.

- Стой!

Спри се!

Паролата казвай!

Кой идва?

И колко сте там?

- Вълкан съм.

Паролата - кръв.

Не приказвай!

Отваряй ни пътя!

С дружина съм, Рам.

Рам бързо скалата до него,

побутна с левия крак -

врата се отвори и бледо

сияние светна, през праг.

- Комод ви очаква.

Вървете!

Синът му ли водите, вий?

- Говориш ти много.

Свинете,

са по-мълчаливи,

Рамий!

Рамий се отдръпна сконфузен.

Водачът подкани ни с жест -

стражаря оставихме гузен,

да мисли за своята чест.

И тъй, продължихме в колона,

по тесен и прав коридор -

в средата бях на кордона,

когато навлязохме в двор.

Двор -

думата някак си слаба,

е всъщност за туй,

що видях -

огромна галерия

в центъра с клада,

на кладата шишове с хора,

съзрях.

Човек дотогава

не бях даже виждал,

а тука нанизани

десет на куп...

Готвача -

ми казаха -

бил се обиждал,

когато изстинал

му носели, труп.

Готвача,

обичал ги пресни -

да шават...

Когато дерял ги -

да викат със глас,

че после опечени

по-вкусни стават

и крехки оставали,

до късен час.

След тез обяснения кратки и ясни,

Вълкан продължи да ни води напред -

навлязохме в шахти дълбоки и тясни,

които разхвърляни бяха без ред.

И ето, накрая пристигнахме в зала

в която пир нощен цареше, голям -

трон, маси край него и дива гълчава,

но глъчката секна, щом влезе Вълкан.

Пред трона застана.

Аз, вдясно от него,

а вълците клекнаха

един,

по един...

Угаснаха факлите -

в сияние бледо,

Вълкан се провикна:

- Ей, царския син!

След думите тези, сганта се разшава

и в хор поздравиха ме: "Аве, Друзин!"

При всичката тая изтънчена врява,

разбрах на Комод, че съм първия син.

Но кой бе Комод?

Това аз не знаех.

Макар,

че досещах се вече,

самин...

И външно,

при все съвсем,

че нехаех,

отвътре ме палеше огън

и дим.

Бях син императорски станал без време -

дори и в мечтите си не бленувах това,

но ето, оказа се на дяволско племе,

владетел оставах, след моя баща.

Едва що помислих това

и тълпата

утихна внезапно,

сторвайки път,

на някаква сянка,

по стъпалата,

към трона,

която пълзеше без плът.

- Великия призрак -

Вълкан се провикна -

да паднат всички, на колене!

И пръв коленичи,

като ме тикна:

- Върви, господарю!

Той те зове!

Към трона политнах и тръгнах объркан,

че някаква сила ме теглеше там,

към сянката - мислех си:

"Сън ли побъркан сънувам

или пък с ума не съм сам?"

Обаче, когато в сянката бледа,

пристъпих със силно туптящо сърце,

тълпата изчезна - духът ми съгледа,

море от менящи се светове.

IV

- Стани!

Събуди се веднага!

Друзине!

Чух някакъв глас,

че през мъгла ме зове...

И с ехо отекваше

моето име...

Бях сякаш попаднал

в тъмно мазе.

Лежах на земята, напълно изтръпнал.

Не знаех, кога съм затворил очи.

Капак сякаш някой,

пред тях беше дръпнал -

не виждах ни лъч,

най-дребен дори.

И тихо наоколо някак си, беше,

къде ли попаднал бях пък, сега?

Гласът се повтори и властно звучеше:

- Друзине!

Стани!

Виж своя баща!

Отворих очите си бавно

и станах -

с прозявка на тигър

огънах снага...

Но, вместо рев страшен,

взех,че захванах

с вой гърлен да вия

в протяжна нега.

И чудно - 

с мелодия древна и близка,

позната, блажена, жестока

и зла,

душата в гърдите ми се разкиска,

пораждайки нови у мен,

сетива...