В поточето спокойствие цареше,
не се поклащаше ни лист, ни корен.
Жабокът цар блажено спеше,
уверен във народа си покорен.
 
Сред нощен хлад листа изгнили,
отпуснати лежаха над водата.
Тръстиките в покой се бяха свили,
отгоре бавно преминаваше луната.
 
В най-мрачната дълбочина краче протегна
на рака малкото синче юначе
и в тишината нощна, непрогледна,
започна, вярвате ли ми, да плаче.
 
Какво накара малкото създание
да създаде такова неудобство на съседите?
Сънуваше, че е на състезание
и беше най-последно от последните.
 
И как да не е то на края, на опашката,
като обратно на участниците в бяга
опитваше се, милото, юнашката
назад вървейки всички да надбяга.
 
Обляно в сълзи, се пробуди в мрака
и майчината щипка го обгърна.
На пресекулки своя сън изплака,
с такъв въпрос към мама се обърна:
 
„Защо не мога да съм като всички,
да ходя все напред, във тяхната посока,
да литна като прелетните птички,
да скачам като жабче край потока?!”
 
Събудени от жалните ридания,
съседите дойдоха любопитни.
Привлечено бе тяхното внимание,
на клюките те бяха ненаситни.
 
Започна спор, полемика голяма,
на рачето съвети всеки даваше с размах.
Едни упрекваха го, че да плаче знае само,
а други, че очаква го пердах.
 
Не издържа сърцето майчино и викна:
„Мълчете, отговор на рожбата си аз ще дам!”
Тълпата бавно, неуверено притихна
и тишина учудена настана там.
 
„Мой малък сине, важно е да знаеш,
че всички сме различни в този свят.
По-важно е да можеш да покажеш,
че с мъдрост и любов си ти богат.
 
Да, няма да си победител в кроса,
но имаш нежно и добро сърце,
умееш с щипките си всичко ти да носиш,
послушно си и примерно дете!”
 
Надникна неуверена усмивка
на мъничката рачешка уста.
Успокоено сви се под завивката
и пред очите на събралите се, рачето заспа.
 
Сънят му този път бе тъй различен –
сънуваше усмихнати лица,
и с щипките си носеше тревички –
строяха къща с другите деца.
 
Поуката за всички ни е ясна:
различни сме в талантите си ние!
И ще сме истински щастливи само,
когато най-доброто в себе си открием!