Месецът води блестящите звезди -
по небето бродят безброй светлини.
Леките облаци вече спят.
Цветенцата нежни затварят очи
и тихо дъждецът приятно ръми.
1998г.

Месецът води статични звезди,
под небето бродят безброй светлини.
Дъх на смет и бензинови пари,
забравени думи душата изгарят,
залутани мисли във мрака препускат -
плахо утеха, спокойствие търсят.
2004г.
...

Забравих за зората, забравих и деня -
вглъбих се във делата по житейския си път.
Защо тогава се учудвам,
че някога мигът жадуван,
загубил е мощта си,
за да отстъпи място на онази,
която кара ме да мразя?
О, завист - не! По скоро глупаво презрение
към онези, дето някога обичах.
Докладва замъгленото от гордост зрение
за грешките, подклаждайки гнева.
Къде отиде оптимизмът,
със който гледах на живота:
тогава вярвах във доброто,
не влюбване бе то - любов безкрайна към света.
Аз сринах всичко сътворено,
макар изграждано с години,
опитах пак мечтите да открия -
попаднах само на ръжда и кал,
а те, неузнаваемо осакатени,
пребориха духа, реалността познал...