Ти правиш сърцето ми
и го събираш на парчета.
Ти целуваш небето ми
само, за да ме обичаш.
Ти ме създаваш цялата.
Редиш ме като по мозайка.
Така ме учи тя - неправдата,
че е по - лесно просто да те няма.
Така разбирам себе си.
Подредена съм, но се чувствам разпиляна.
Така аз виждам - нямам си
това, което ще ни събере пак двама.
Но ти стоиш там сам
и някак си бледнееш, отминаваш.
Чакам аз със огнен знак.
Пред теб стоя, а всъщност пак се мъча да избягам.
Ти чупиш сърцето ми като стъкълце.
Защо направо не ми го вземеш?
Ела до мен скрит и насаме
ще можеш всичко да отнемаш.
Ти ме подреждаш парче по парче.
Градиш красивата ми външност.
Но така и не разбирам от къде
идва тази болка всъщност.
Ти редиш парчетата,
но отвътре те изпадат.
Ти лепиш макетите,
но чувствата ми пак пропадат.
Защо не ме вземеш?
Ще ме подредиш по свой си начин.
Защо поне не проумееш,
че аз съм всичко това, което ти във себе си си мразил!