МАМО...

Безутешна съм, робиньо Майчице.

Приживе в скръбта си нетленна.

И тази скръб и жал се сипе, омайва ме -

като скръб и жал последна.

Неспирна си сега в пустинята, бездомнице.

От плаващите пясъци кула  създаде.

И повлече надолу кулата оазиса.

Безутешна съм в скръбта си, Мамо.

Зад четири притискащи стени затворница.

Бодлива дръжка, тръни във дланта.

И с тази груба, тежка длан погали ме.

Отприщи в мен началото и края на скръбта.

Увехна жива, избледня от мъка, майчице.

Няма да питам, няма да моля - Защо?

В тази мъка гласът ми беззвучен е.

В тази мъка безутешна съм, Мамо.