Усмихвах се и дишах с обичта ти,
разливах се по топлите ти устни,
горях във чувства диви, непознати
ала не исках вече да ме пуснеш...
Безумен страх - това остана в теб,
потъпка всички думи и копнежи...
Замръзнах аз... Сърце от тънък лед...
Куршум изстрелян... Пукот от гърмежи...
Изтръпвам... Болка... Краят е далече!
Желая смърт, а дишам във агония.
Днес съм едно мастилено човече,
изваяно с ръка... Каква ирония!
Да бе художник някой него нарисувал
в красив портрет увиснал на стената
ти би го гледал, мамил и целувал...
Ала жестока беше с мен съдбата!
Мастилено петно под твойте пръсти -
тъй глупаво изглеждам острани!
Тиренце, точка... Без ръце чевръсти
и още повече - без чувства и мечти!
Ти сам избра така да ме рисуваш,
издърпа ме от приказка вълшебна,
изтри ме цялата и вместо да рискуваш
си поигра, но вече непотребна
стоя сама на твоя лист хартия...
Там чакам и дори не плача вече -
загубила съм вяра в таз магия.
Каква ти вяра? Взирам се далече,
към своя край отчаяно препускам.
Ала стоя - мастилено човече -
затвора си не мога да напускам...
Листа вземи и скъсай на парчета
това, което сам от мен направи.
Пръсни ме вън със песен на звънчета
и нека спомена за теб да ме остави...
С усмивка ще напусна, без въпроси,
играта във която ме въвлече.
Рисувай дъжд, та спомен да ти носи
за твоето мастилено човече...