Не се наситих на мечтата

за червени токчета.

Не се насилвах да я сбъдна.

Да тропат във синкоп

по тротоари и по стръмно,

в безгрижен танц

да се въртят до съмване.

Следите им да са овални,

колкото една стотинка -

ситно да препускам.

Шега житейска и конкур-ипик

за младите кобилки.

Някой е измислил тази алегория.

Щом стъпя, звън да ме сподиря

като от намерена подкова –

късмет и хрумване по божията воля.

Пренасям си мечтата цял живот.

И вярвам във червеното вълшебство.

Преди да отброя 12-ия си час,

цветът й ще се претвори във вечност.