Златно цветенце напето
как се взира във небето!
Просторът дръзко го зове,
мечтаеше си за криле,
във небесни висоти
то със тях да полети.
И в небето тъй безкрайно
като слънчице сияйно
отдалеч да грей в простора
над цветя, дървета, хора.
Със мечтата си гореше,
само как му се летеше!
И нечакана промяна
ето че със него стана.
Един ден на ранина
погледна и не се позна –
под воал сребристобял
грееше ликът му цял.
Златният красив перчем
изменил се бе съвсем.
Как със него туй се случи –
то така и не научи.
В парашутче лекокрило
беше се преобразило.
Всяко мъничко перце
желаеше от все сърце
с вятъра да полети,
семенце да посади.
И щом духна вятър пак,
в миг като по даден знак
се откъснаха перцата,
полетяха над земята.
Гледаха те отвисоко
равното поле широко,
радваха се в своя полет
на разцъфналата пролет.
Със платна напред издути,
като бели парашути,
носеха се плавно, леко
неусетно надалеко.
И пазеха като деца
в пазвата си семенца.
Над света красив летяха,
семенцата вред посяха,
по полета и ливади
да разцъфнат свежи, млади
новите цветчета пак,
да веят златошит калпак.

Това мъничко другарче
е крилатото...

                       (глухарче)